От този огън жива ще изляза,
но не това, което вече бях.
Тогава беше изгрев, днес е залез.
Нощта посрещам и не ме е страх.

Да свърши този дълъг ден най-после.
Душата ми жадува тишина.
Една мечта по пътя си износих,
но не родих - тя вътре в мен умря.

Да свърши този път, безкрайно дълъг -
като река, нестигнала море.
Дали защото много  съм се лъгала.
Съдбата не посмя да ме  възпре?

Съдбата може всичко, но не иска.
Тя дава избор, ние да решим.
Възможно ли е да открия истини -
след толкова затворени врати?

За обич твоето сърце жадува
и нежно те докосвам с ръка.
Слънцето косите ти целува
и ще изпие твоята тъга.
***
Хубав стих, с много обич и навяващ тъга!
Поздрави, Ели!:)))))))))

Развълнувахте ме със съпричастието си.
Вашите топли думи са стимул за мен.
Благодаря ви! :)