Разлистваш в мене чувства и желания,
тъй както пъпка розова напролет.
И разума, под възел от лиани,
повеждаш към невидимата пропаст.

Над всяка мисъл вземаш връх. И водиш,
разсъдъка поставил под наркоза.
На патерици крета мойта воля...
(Защо, Сърце, избираш тази поза?)

Прилича на предателство коварно -
под маска на усмивки и възторг.
Дали не е усещане невярно? -
(Не може тъй да те орисал Бог.)

И трябва да прзная, че съм слаба:
пред всичките сърдечни изпитания
се свличам. Богохулствам и пред хляба...
Тупти, Сърце! И трупай ми терзания.