Върхът ме гледа много отвисоко.
Предизвикателно ми праща зов.
И сякаш ми внушава, че ще мога
да стъпя там и да говоря с Бог.

Изкачвам се - с желание невинно
аз стъпка да оставя на Върха.
Ще значи ли това, че съм го стигнал?
Това ли значи - да го покоря?

Той там е бил и там ще си остане:
скали, орли... и близки небеса.
А аз ще имам по краката рани
и сляпа гордост - в моята душа.

Много точно казано - мерим само дребните си човешки страсти и амбиции; свръх сили, а понякога и с цената на здравето и живота си, постигаме това, което за природата е просто и естествено състояние. Скоро Тота имаше пост на тази тема - идеите, до които достига авторът на публикувания в поста разказ, Александър Кондоферски, са подобни.
Благодаря ти за емоцията и мъдростта. Поздрави, Ели!

Допусках някой да ми опонира и съм безкрайно благодарна, че споделяш идеята и я подкрепи с мнението на авторитетни имена.
Ще потърся поста на Тота и разказа на Александър Кондоферски - много ме заинтригува.

Благодаря ти, Вени!
Сърдечен поздрав и благопожелания!