(По едноименния разказ на Вера Илиева)

Гладът я събуди. А утрото слезе,
наметнато с гъста мъгла.
Облече палтото и бавно излезе.
(Бе стара самотна жена.)

Тя спря до контейнера и се огледа:
"Дано да не стане за смях!"
Зарови в боклуците. Трескава, бледа.
Намери торбичка със хляб.

От три дена гладна, трепереше вече.
Коматчето твърдо захапа.
Но куче бездомно се стрелна в нозете й –
то грабна парчето, избяга.

Старицата бавно се свлече на ъгъла,
забравила вече глада.
Обида и болка безмълвно преглътна.
И никой това не видя.

А кучето  с поглед виновен се върна
и пусна парченцето хляб.
Жената със длан го погали. И тръгнаха.
От милост сълзичка проля.

Смутено ги гледаше хладното утро –
две топли самотни души...
Какво ще се случи в поредното Утре,
Съдбата това ще реши.

Трогателно и истинско!
Отдавна съм се убедила в кучешкото благородство и съпричастност към човешката мъка, за обратното - какво да говорим... Хубавото е, че двете сродни души са се намерили, че не са вече сами! Ех, кучешка съдба! А може, по-иначе може!
Поздрави, скъпа Ели! Прегръдка!

А за кучетата - човекът просто не заслужава приятелството им...
Топъл поздрав! :)

Ех, пуста съдба!...

...и не е само съдба, знаем го...

за стихото. Актуално и жестокост в битието на повечето от нас!