От детството си помня снегове -
до пояс и нагоре наваляло.
Навяват преспи остри ветрове.
До хоризонта всичко побеляло.

Как правехме пъртини във снега -
като тунели тесни и дълбоки.
В тях хората се губеха така,
че само шапки гледахме отгоре.

То беше радост, беше весел смях...
Но всичко е останало далече.
Къде изчезна този чуден сняг
и кой ли може да го върне вече?

Много пъти съм се питала същото, но никога - така поетично!:)
Поздрави, Ели!

Коментарът ти е и оценъчен, и поетичен.
Благодаря!
Поздрави и пожелания за хубав и успешен ден!