Това небе – с най-хубавото синьо,
създало е и слънце, и луна –
да можеш  през живота да преминеш,
по чудната пътека – Светлина.

Защо затъваш в жабешкото блато ,
защо те спъват тъмните петна,
защо събираш черното в душата,
вместо да скъсаш стръкче светлина?

Знаеш ли, в теб се е вселила вселена цяла от любов! И напира като вода качила се да тръгне от върха и да дари всичко по пътя си.

А това красиво усещане е измамно.
Чувствам вина...

без който няма поезия, няма полет, мечти няма. Защото, ако човек е лишен от фантазия едва ли би разбрал едно стихотворение, камо ли да го напише, пък дори и дете. Та нима всяка метафора не носи в раницата си един сгънат парашут на фантазията. А поезия без метафора е като песен на славей в клетка, ограничена като евнух. Всичко това не го казвам на теб, защото ценя високо поезията ти, а по-скоро на себе си, за да не остана не разбран дори от мен самия!

Трябва да се старая повече – заради читатели като теб...
Благодаря отново! :)