Земята се разцепи между нас
и бездната със дни се разширява.
Дали със теб изплащаме вина,
или съдбата ни се подиграва?

До твоя бряг не идва моят вик.
И ти не можеш с поглед да ме стигнеш.
Това, което пламна само в миг,
съвсем нечакано сега изстина.

Но слънчев лъч тук пада. И при залез
прилича на опънат въжен мост.
По него тръгвам. Нека ме запали –
да изгоря със мисъл, че си мой.

Никога не съм писал стихове, дори когато бивах особено дълбоко влюбен. Но, като всеки нормален човек, обичам поезията.
Това стихотворение ми хареса. Впечатляващо е последното четиристишие. Замислих се обаче върху последните три думи "..., че си мой." Би ли се изменил, и как, смисълът на цялото стихотворение, ако финалът бъде "..., че съм твоя"?

Хубаво!... Но трябва да се внимава с височините... :)

Железов, изненадваш ме. И ме замисляш...
Толкова тънък усет към думата! – просто ми е неудобно, че не съм се заислила .Да, логиката изисква "че съм твоя", защото аз тръгвам, а не той. Но признавам, заради римата избрах "мой".
Ще мисля още, струва си.
Сърдечен поздрав!