Тя пролетна дойде. Сега си тръгва –
като отронен лист във есента.
Остави в него чувствата излъгани
и спомена, че срещна любовта.

Боли го като рана на душата.
Боли от гордост и от самота.
И колкото голяма е земята,
дваж по-голяма тегне ревността,

че другият със поглед я откъсна –
като перце към него полетя.
Затича се, но беше вече късно –
във чуждите ръце трептеше тя.

Събудиха се в него злите сили.
Отдето мина, палеше пожар.
Девойки срещна – хубави и мили,
но да се влюби вече не можа.

Хубаво стихо... Понякога се случва и така, за беда...

И не позволявай да ти се случи... :)