Морето беше тъжно този ден
и сякаш искаше да го попита
защо е сам. Във погледа смутен
безмълвно се люлееха вълните.

Той чакаше. А времето напук
се влачеше като пребито куче.
Тя трябваше да бъде вече тук,
но няма я. Какво ли й се случи?

Не сети как пристигна вечерта
и сянката му се стопи във мрака.
Една вълничка само го видя,
разби се във брега и се разплака.

Светът е одухотворен. Понякога плаче за нас. Било чрез дъжда, било чрез утринната роса. Като тази вълничка, разбила се в брега.

Развълнува ме не само казаното от теб, но и подкупващият начин, по който е поднесено.

Много поетичен коментар си ми направил, Мисана!
Изненада ме.

https://www.youtube/watch?v=HtzFm78ulGg