Тази бездна мълчи и безмълвно ме  мами.
Аз едва се крепя на брега.
(Няма малка любов – има само голяма.
Тя у мене покълва сега.)

На отсрещния бряг ти стоиш и ме гледаш.
Да съм птица – да литна с крила.
Но не съм. И умират у мен слънчогледи –
ранна зима навън е дошла. 

И сънувам, че почва да трупа без мяра
и се пълни фаталният ров...
Аз вървя срещу тебе с измислена вяра,
че за мен си на всичко готов.

Нека бъде насън. Нека бъде видение.
Все едно – пак е тръпка и зов.
Тихо падат снежинки и въздухът стене –
 от  една неживяна любов.

Но малко тъжничко! Дай малко повече оптимизъм. Макар че това ти го казва човек, който е доста мрачен. Ала като се замисли човек...и в това има много очарование.

За разнообразие, трябва да пишем и за тъгата...
Усмивки от мен:))))

Като художник си... :)))
Един щрих с четката и слънчевата боя и картината свети.

Как ги виждаш тези неща, Уондер!?
Твоят поглед над стиха ми ме радва и стимулира.
Блгодаря ти!

Тъжно и счупено. Но красиво!
Мила вода, обичам да те чета!

Взаимни са чувствата ни, Лени! :)

Много ме развълнува.

Много често ми се случва късно да видя коментара ти.
Непростимо е!
Поздрави ти изпращам :)