Ти "болка" ме нарече. И потрепна

в кръвта ми всяко атомче живот.

Денят изгря и светло ме погледна,

а Слънцето забави своя ход.

 

Нарастват дните, нощите смалени

не стигат ни за сън, ни за любов.

А в мене сякаш чучулига пее –

на теб изпраща тайния си зов.

 

Препускай все пред болката. И нека

остане двеста мили подир теб.

Повикай в мен жената и човека,

и още нероденото дете:

 

ще бъде обич проста и човешка,

поникнала от твърдата земя.

От всяка наша избуяла среща

ще се отронват здрави семена.

Силно е.

"Ти "болка" ме нарече. И потрепна
в кръвта ми всяко атомче живот.
Денят изгря и светло ме погледна,
а Слънцето забави своя ход."

За да пише по толкова въздействащ начин един автор трябва да притежава освен умението на перото и душа, която резонира и на най-лекото трептене на реалността и го претворява в поезия. А ти си точно пример и за двете! Поздравление!

Присъединявам се към Младен.
Поздрави, Ели!

   Малко се притесних, че чучулигата ти се престорва на славея на Оскар Уайлд, притискащ гръд към тръна за да изпее болката на любовта… Но последния стих ме обнадежди че ще пее и по-радостно ...
   Днес е хубав слънчев ден, пожелавам ти щастни чучулиги да чуеш :-)

Трогната съм от този красив прочит на стиха ми, Приятели.
Вашите размисли показват, че добре разбирате и усещате душата ми...
Споделен и зареждащ уикенд! :)

Казват, че зависи от нас.:)