Кажи ми, Ден, какво ми още носиш -
да знам поне и сили да сбера,
че уморена вече от въпроси,

Мишена бях на ветровете * есенни.
Обрулиха ме диво. До листо.
Защото нямах нито дом, ни песен,

Ще дойда с пролетта. Почакай ме.
Но не мечтай - не знам какво ще бъде.
При мене е така: като в атака

Ненужен си! - проплаква в теб сърцето,
когато си отива любовта.
И всичко дадено, и всичко взето

Отиде си - тъй както лист отбрулен
от вятъра издухан се  изгубва.
Болях те дълго. Беше много трудно,

Да бях едно от земните морета,
а ти да ме обграждаш – като бряг,
навярно и Земята би усетила,

Тази зима ми носи 
най-топлия сняг.
И снежинките идват

"Да искаш да си вън от този свят - с любимата ( с любимия) завинаги", М.М.
Защо ми е любов - да ме извежда
от делника - в един магичен свят;

По Надежда Тинчева 
Той беше в първата си младост.
Летяха волните му дни.