Гората грациозно се съблича -
откъсва с топли пръсти лист по лист.
За зимен сън най-много й прилича

Той беше беден и самотен старец –
от малко, изоставено село.
Със пенсията – колкото за хляба,

(По едноименния разказ на Вера Илиева)
Гладът я събуди. А утрото слезе,
наметнато с гъста мъгла.

Запалихме пожари по земята.
Изсякохме вековните гори...
И трябва ни един случаен вятър -

Когато болеше, изплаках те в стих.
Сега от сълзите си бягам.
И не че пораснах. И не че простих.

Когато го видях към мен да идва,
затичах се пътеката да чистя -
от избуяли тръни и коприва.