На уличката, дето бе я срещнал,
той чакаше да мине и сега.
Обичаше я тайно и горещо,

Прииждат чужденци, купуват къщи -
във малки, изоставени села.
И бавно там животът се възвръща.

При какви абсурдни обстоятелства
можеш да постъпиш и така:
да захвърлиш рожбата си свята,

Затова е небе, затова е високо –
да го стигаме само с мечти.
И когато е радост,

Няма малка любов - има само голяма -
(или просто за мен е така).
Не измервам със време, а със онзи жив пламък,

Този дъжд закъсня. А земята отдавна го чака –
със напукани пръсти крепи и цветя, и треви.
Но смили се ноември  –  с два облака тихо заплака.

 
 Не става стих с амбиция и мислене.
Той трябва сам да дойде - като вятър.