Есен броди, чудни багри пръска.
Тихо стъпва под воал мъглив.
От дърветата листа откъсва,

 Прибираш се със половин сърце
и чак до атомче си раздвоена.
Усмихваш се със второто лице,

 Наричаш този свят враждебен,
а хората – навъсени и зли.
От тъмни чувства винаги обсебен,

В пукнатините на душата ми
ти хвърли семена.
Сега поникват и в нощта ми

 През бездната от океан и време,
прехвърлих мост – случаен слънчев лъч.
И чакам сам да дойдеш да ме вземеш –

 Прикриваш завистта си, но я чувствам 
във всяка твоя дума, поглед, жест.
Далече си от простото изкуство –

 "Да те целуна ли мълком –
като пред пропаст, момиче?"
      Ивайло Терзийски