Една безкрайно тъжна синева
над мен  пилее утринна прохлада.
Вървя  и се усещам сам-сама,
забравила какво е да съм млада.

Забравила и порив, и мечти,
останали във сънища несбъднати,,
когато някога си тръгна ти -
без знак, че е възможно да се върнеш.

В две строфи казваш всичко. За мен остава само да добавя 200-годишен цитат:
След дългия и мрачен зимен сън
пак теменугите цъфтят навън
и всичко се възражда с пролетта...
nalia

Напротив, имам доста двустишия, пък и по-дългите ми са обикновено от по 3-4 куплета. Рядко достигам пет. :))

Благодаря за хубавото стихче.