(На Рада Казалийска - първата българска учителка в Родопите по време на турското робство)

Годините са трупали забрава...
Но Тя, като прокуден слънчев лъч,
разкъсва облаците и изгрява
над най-високия Родопски връх.

Една девойка - крехка в младостта си,
издигнала над всички дух и ръст,
положи клетва пред иконостаса
докрай да носи тежкия си кръст:

да буди умовете сред тълпата,
да учи на четмо на писмо.
И не за слава, нито за отплата -
Тя служеше на Бог и на народ...

През времето се връщаме към Нея
и търсим думи - да благодарим.
Пред спомена и подвига немеем.
И ставаме по-мъдри, по-добри.

Стихът получи Първа награда в конкурса "Рада Казалийска" - 2014 г.

Да, някога тези краища бяха забравени от Бога места, там пращаха дипломираните педагози с т.н. "разпределения" и с допълнително възнаграждение, иначе рядко някой би отишъл по желание. Всичко беше трудно, опасно, на границата на възможностите.
Чудесни стихове, пропити с обич и преклонение! Честит празник, Ели! Вдъхновение и обич!

Честит празник, Ели!

Благодаря ви за съпричастието.
Този стих е посветен на Рада Казалийска - първата българска учителка в родопския край по време на турското робство.

Трябваше да го отбележа, ще редактирам.

Хубав стих, достоен за жена като Рада Казалийска,
както и за много учители, радетели за българското слово, писменост и култура!
Честит празник, Ели!:)))))))))

Благодаря за красивото присъствие!

:))))