Той беше беден и самотен старец –
от малко, изоставено село.
Със пенсията – колкото за хляба,
изхранваше и своето тегло.

И куче имаше – приятел верен.
Споделяха си тихо участта.
Но във една студена зимна вечер
на прага им потропа болестта...

Не мина много, старецът почина,
а кучето до гроба го изпрати.
Със нечовешка мъка във очите,
земята ровеше със тъжни лапи.

Не слезе в селото, остана там –
по-близо до любимия стопанин.
Пожали го единствено смъртта.
Под бял саван телцето му остана.

Мисля, че има такива действителни случаи...

Действителният случай е още по-трогателен: кучето не се връщало и близките на покойника започнали да му носят ядене там. После му построили и колибка. Така поживяло известно време, накрая се прибрало. Но до края на живота си - в продължение на 14 години, всяка сутрин ходело до гроба и се връщало вечерта.
Когато починало, го погребали до стопанина му и му направили паметник.

Кучетата са добри и верни, но са жестоко малтретирани от човека. Особено с това връзване...ОХ!

Толкова хубаво написано! Много ме трогна!

Радвам се, че стихчето ми стана повод да се запознам.
Ще идвам и аз...

Трогателни стихове - и верни. След смъртта на майка ми взехме нейната немска овчарка у нас - виеше денем и нощем месец и половина, после замлъкна. Бързо грохна без видима причина, без болест - и почина след по-малко от година. Кучетата са верни на стопаните си до смърт - но ние как им се отплащаме понякога...Тъжно!
Прегръдка, мила Ели, с утеха и обич!