Момиче на дванадесет години –
не чува,
не говори...
Зла съдба!
В очите й, като небето сини,
една частица свят се е побрал.

Не пеят птички,
вятърът не свири,
човешка реч за нея не звъни.
И сякаш от безмълвие умират
и нощите,
и всичките й дни.

И няма помощ."Тъй е отредено" – 
нелепо обяснение звучи.
А нещо в мен крещи. Непримирено. 
Всесилни Боже,
Ти защо мълчиш?

от сърце с болка написано.
Но се замислих - какво богатство крие тази нежна душа,
колко по-достойно живее с мъката си...от този зрящия,
невиждащ красотите на света... от този, който не улавя
звуците, не познава доброто и любовта...
Развълнува ме, Ели... Прегръдка !

Трогната съм от твоите хуманни мисли и разсъждения...
Споделям и ти благодаря!

Бог да е с всички ощетени...